Преди пет-шест години имах едно странно “хоби”. Напивах се като магаре и пишех коментарни статии на спортна и предимно футболна тематика. Не само това, ами се бяха намерили и хора, които ми ги публикуваха. Бяха се намерили даже и медии, които имаха неблагоразумието да ме назначат официално на работа и да ми плащат, за да пиша статии. Бързо след това те жестоко съжаляваха за това си необмислено решение, но в крайна сметка важното за мен бе, че моите писания виждаха бял свят.

Наскоро се зачетох в собственото си творчество, което все още се мъдри тук-таме из разни форуми и фенски сайтове. Бях взривил масовата общественост с една конкретна, крайна и цинична статия, а и в останалите ми “шедьоври” личат доста радикални разбирания и мнения. И въобще от всичко написано сериозно лъха на егоизъм, високомерие, непоследователност, нетърпение, неуравновесеност и незрялост на идеите. Или най-общо казано прозира алкохолизираният болен мозък на автора.

Към днешна дата мнението ми по повечето от дискутираните от мен тогава теми не се различава драстично. Просто този път възнамерявам да го изразя по един малко по-различен начин.

А и допълнителен мой стимул отново да напиша нещо е, че ясно си спомням как в един момент категорично и окончателно заявих: “Никога повече няма да пиша спортни коментарни статии, защото болшинството от читателите на такива материали в България са тотални олигофрени, нищо не разбират и не заслужават някой гении като мен да им отваря очите!” Сам за себе си установих, че е хубаво човек да изхвърли от употреба всички императивни изречения, които започват с думите “не мога” и “никога”. Затова ще взема да сътворя една статия, пък ще видим какво ще се получи.

Аз съм от Левски. Като левскар смятам, че е редно да пиша основно за любимия си тим, а не да се заяждам, да злорадствам, да философствам или да търся сметка на другите отбори и техните привърженици. Техните проблеми са си тяхна работа, не съм аз този, който трябва да им дава акъли. Всъщност аз и преди не съм го правил или съм си го позволявал в много малка степен. Да не кажа, че това е един от малкото правилни принципи, към които съм се стремял да се придържам винаги. Аз обичам Левски и ще пиша за него!

МАЧЪТ СЪС СПАРТАК (ТЪРНАВА)

Понеже това е на дневен ред, ще започна с въпросния мач. Мач като мач. Почти нищо ново не се случи. Пак имаше добра атмосфера и доста хора с големи очаквания като за първи официален мач. Пак подценихме леко противника. Пак не се бяхме сработили. Пак не се видя да сме тренирали нещо специално. Пак играхме почти изцяло нашия си добре познат “секси футбол”, а именно добутване на топката до крилото, откъдето изсипване на балонно и/или безадресно центриране в наказателното поле. Пак псувахме и обвинихме съдията. Пак без чак толкова сериозни основания - поне от краткия репортаж, който гледах, ми се стори, че човекът беше прав в повечето от “спорните” отсъждания. Пак за малко сами да се бием и да се изложим тотално. Пак обърнахме драматично “на юруш” с невероятна атмосфера и моментен импулс в играта, а не с някаква тактическа гениалност и постоянство. Пак футболистите и ръководството ни наговориха стандартните заучени фрази, оправдания и глупости след мача. Пак имаше и достатъчно хубави неща – публика, перспективни нови попълнения, забавни моменти по трибуните, приятно време, макар и малко добри отигравания, комбинации и идеи.

Нищо ново под слънцето. Гледал съм десетки подобни наши мачове. Не съм и очаквал нещо грандиозно и фамозно. Аз вярвам, че ще продължим в следващия кръг, макар и много трудно. Вярвах го още преди мача, вярвах го и при 0:1 в 87-та минута и спокойно си гледах мача, независимо от резултата. Аз съм на стадиона, за да си подкрепям отбора и не ме интересува чак толкова много някакъв си временен резултат. А и не е много реалистично да се чака да бием с 5:0 в мачове като тези. Вече всеки отбор, било то национален или клубен, се опитва във всеки мач да играе добре организиран футбол и не смята да се предава предварително. Пък и ние няма какво да се лъжем, че сме някакво футболно страшилище. Така че като цяло приемам съвсем нормално резултата и играта в мача.

R.I.P. ТОМАШ

Както често се случва, нещо много по-важно пак остана в известен смисъл на заден план. А именно това, че на път за мача загина Томас – момче на 25 години, фен на Спартак (Търнава). Почина един от нас. Човек, който е обичал отбора си, радвал се от цялото си сърце на успехите му и е скърбял при загубите му. Нелепа смърт, но и някак много достойна и красива. Томас загина на път за мач на любимия си отбор, загина ОБИЧАЙКИ своя Спартак (Търнава). Почивай в мир, Томаш!

Прави чест на привържениците на гостите начинът, по който почетоха паметта на своя приятел. Изпитвам огромно уважение и към тези момчета от нашата агитка, които се сетиха и също издигнаха транспарант в памет на Томаш в Сектор “Б”. Разбира се, имаше и единични подхвърляния от сорта “Да мрат тея пияници” и “Всичките да умрете”, но те си остават за сметка на жалките душици, които изрекоха тези думи. Радвам се, че болшинството от феновете проявиха разбиране и съпричастност към тази човешка трагедия.
 

РЕВАНШЪТ

Очаквам изключително тежък и драматичен реванш. Попрегледах отгоре-отгоре мненията на футболистите и ръководството след мача. Така или иначе ми е пределно ясно какво пише там, дори без да ги чета дума по дума. Сега цяла седмица ще тръбим, че сме много по-класния отбор, че отиваме за победа, ще търсим ранен гол, ще играем нападателен и атрактивен футбол, няма да подценяваме противника, няма да се браним хаотично, няма да допускаме грешките от първия мач.

Искрено се надявам да бъда опроверган, но имам странното чувство, че тези врели-некипели съм ги слушал години наред. Почти съм сигурен, че нищо подобно няма да се случи след една седмица на мача в Търнава. В крайна сметка в последния момент ще се окаже, че излизаме с половин нападател и ще “разчитаме предимно на контраатаки”. Нашите контраатаки в мачовете ни в евротурнирите като гост се отличават с три характерни тактически “хитринки”, а именно:

Хитринка 1: Вратарят или централните ни защитници разиграват “на сигурно” отзад, след което с прецизен и висок 70-метров пас се търси нашия половин нападател, който разчита на неминуемо групово недоразумение в противниковата отбрана, от което да се възползва като “хитра лисица”.

Хитринка 2: Наситената ни халфова линия разиграва “на сигурно” малко пред границите на наказателното ни поле, след което с изненадващо извеждащо подаване зад гърба на противниковата защита се опитваме да изведем очи в очи с вратаря им “бързаци” като Йовов и Тасевски.

Хитринка 3: Контраатаката ни изненадващо за всички преминава в постепенна такава, като целта ни е с множество подавания да закараме топката на фланга, откъдето с балонно центриране да намерим в наказателното поле половин нападателя ни и включилия се от втора линия халф, които да преборят 6-те противникови състезатели там и да вкарат гол.

Обикновено до 60-та минута на мача нашите хитринки водят до един удар над вратата, един в очертанията от 35 метра и две полу-положения, при които за малко да стане колективна грешка в тяхната отбрана или за малко да изкараме “бързак” очи в очи с вратаря им. За сметка на това “стоим стабилно отзад”, което означава, че вратарят ни е извадил две чисти положения, ударили са ни греда и още два-три пъти топката е профучала на сантиметри покрай вратата ни.

Към 60-та минута вече решаваме, че не е необходимо да ги изненадваме на контраатака и можем спокойно да “се затворим отзад” и да избутаме до 0:0 с малко бавене и безразборно чистене на посоки. Незнайно как обаче, към 70-та минута обикновено, хем сме се затворили добре отзад, и те гадовете вземат, че ни вкарат нелеп и глупав гол.

От там нататък вече ние нямаме никаква идея какво да правим и как да прекрояваме играта си. Веднага правим офанзивни смени и тръгваме “на юруш” както само ние си знаем.

Пак казвам, че искрено се надявам да бъда опроверган този път. Но ако се стигне до подобен сценарии, то аз вярвам, че за разлика от много други случаи “на юруш” ще успеем по някакъв начин да добутаме гол към края, който ще ни класира. Каквото и да се случва на терена, аз до последно ще вярвам, че ние ще продължим в следващия кръг. Не знам точно как, но ще продължим. И все ми се струва, че ще е доста по-трудно, отколкото предполагат изказванията след първия мач днес.

ЖРЕБИЯТ

За българския футболен запалянко “жребието” за ЕКТ е събитие от изключително и бих казал историческо значение, сравнимо само с “Хидрологичния бюлетин за нивото на река Дунав в сантиметри” от 15:00 часа всеки ден по радио “Хоризонт”.

Ние предварително сме много добре осведомени за всички клубни и национални коефициенти, урните с поставените и непоставените отбори, възможните противници. Още преди да сме се класирали за следващия кръг, ние кроим тънки и подли сметки кой от поставените за следващия кръг трябва да отпадне, за да можем ние да заемем неговото място. Дори по време на самия втори мач от предишния кръг не се притесняваме, че могат да ни вкарат гол и да ни отстранят във всеки един момент, ами хвърляме по едно око по Интернет, за да видим как вървят другите мачове, че да се знае дали ще сме поставени.

Най-страшно става в деня на самия жребий. Вече са ясни евентуалните ни противници. Ние директно се вторачваме в един или най-много два отбора, които почти никога не сме чували и започваме нервно да потропваме с крак и да дори да настояваме за “висшата справедливост” да бъдем изтеглени срещу тях. И не само това, ами да бъдем гости в първия мач с ясната подсъзнателна идея “Там играем за бойко 0:0, а пък и да паднем с 1:0, то тук “на юруш” ще ги отстраним”. Не знам защо, но все ми се струва, че в самите клубове се разсъждава по абсолютно същия начин. Иначе за пред медиите се казва: “За нас няма значение с кой ще се паднем, нас не ни е страх от никой!”

И най-после идва “свещеният миг на нашите деди”, когато се изтегля заветната хартийка с името на нашия любим тим. Много добре знам какво чувство изпитват стотици хиляди българи докато чакат да се разбере с кой точно ще се падне отборът им. То е все едно да знаеш, че ще правиш секс с една от две жени, които стоят зад две затворени пред теб врати. Знаеш кои са жените, но не знаеш коя от тях зад коя врата стои. В един момент вратата най-после се отваря и от нея ще се покаже една от двете – Анджелина Джоли или Цецка Цачева.

От там нататък нещата са ясни и има два варианта:

Вариант 1: Пада ни се един от двата неизвестни и жадувани отбори. Изпадаме в див екстаз. Вече мислим за следващия кръг. От клуба обявяват “Приемлив жребий”, след което бързат да се застраховат, че “вече няма слаби отбори”. В дните до първия мач вече съвсем се самозабравяме. Ръководство и играчи се опитват всячески да прикрият самодоволството си с някаква сдържаност пред обществеността, но някак си се усеща, че отношението им към противника е в стил “тоя анонимен отбор на слепите, глухите и сакатите ще го бием и на ходом”. От време на време Батков, или който там ръководи парада в съответния клуб, не може просто да се удържи и в типично свой стил изстрелва някакви смешки и подигравки по адрес на противника, с което вече тотално предизвиква съдбата. Сценарият нататък вече често сме го гледали. Най-общо казано се случва това, че ние 10 дена се дървим на Анджелина Джоли и разправяме наляво и надясно как “ще я скъсаме” и когато в заветния момент тя идва и ни се разсъблича, готова да ни се отдаде изцяло, то ние не можем да го вдигнем и я оставяме тя да си отиде по живо, по здраво.

Вариант 2: Не ни се пада един от двата неизвестни и жадувани отбори. Изпадаме в нещо средно между потрес, гняв, ужас и безпомощност. Хвърляме вината за лошия жребий върху световния империализъм, висшата несправедливост, която за пореден път незаслужено ни е наказала, мафията в УЕФА и каквото още се сетим и просто си казваме, че “ние никога нямаме късмет”. От клуба отзивите са още по-трагични и всички дружно вият като линейки. “Падна ни се един от най-лошите възможни противници, но нас не ни е страх, ще се опитаме да се представим достойно.” Истината е, че ужасно ни е страх, направо ни треперят партенките. В много случаи обаче това взема, че се оказва нещо хубаво или поне не чак толкова лошо. На първо време си затваряме голямата уста, че ще размазваме някой с двуцифрен резултат, което вече е огромна крачка напред. Освен това толкова много ни е страх, че не ние, а нас ще ни размажат, че сътворяваме още едно истинско чудо. Сядаме си на задниците и започваме да тренираме сериозно и да се готвим за мача, че ако не друго, поне наистина да се представим достойно и да не ни напълнят кошарата. И вече в деня на мача излизаме със съвсем друга нагласа и си викаме: “Ами Цецка, Цецка, поне не е Яне Янев”. И в немалко случаи не само, че наистина се представяме достойно, ами дори успяваме да отстраним съответния отбор.

Нашата нагласа за жребия е ясна в общи линии. Но ние в далеч по редки случаи се замисляме как ли разсъждават феновете на другите отбори, които са сред евентуалните ни съперници. Да речем, че ние сме привърженици на “АОСГС” (Анонимният отбор на слепите, глухите и сакатите), от държавата Магаристан. Ние сме завършили на предпоследно място във втора дивизия на страната си, но като финалисти за купата сме се класирали за ЕКТ. В първите предварителни кръгове с дузпи сме отстранили отбори от Сан Марино и Лихтенщайн. И ето ни в трети предварителен кръг на УЕФА. И на единствения компютър с Интернет в Магаристан се е събрало цялото население на държавата, за да гледа “жребието”. И гледат там хората от списъка евентуалните им съперници. Те на единствения си компютър там обаче по цял ден гледат мачове и знаят, че Севиля, Атлетико Мадрид, ПСВ, Рома, ПСЖ и Лацио са известни и силни отбори, срещу които нямат никакви шансове. И неминуемо феновете на “АОСГС” поглеждат по-надолу в списъка с евентуалните им съперници. И там някъде в долната половина се мъдрят някакви като Левски, ЦСКА и Литекс. Те с кой ли биха предпочели да се паднат? Хубаво е от време на време да си даваме сметка, че с оглед на класата ни напоследък, в повечето случаи нашите противници имат много повече поводи за радост от жребия, отколкото ние самите.

В този ред на мисли аз вярвам, че след като отстраним Спартак (Търнава), ние няма да сме поставени на жребия за следващия кръг. Дори в известен смисъл предпочитам да не сме. Вярвам, че ще ни се падне някакъв отбор от класата на Рен, ПСЖ или Фулъм, който ние ще отстраним, когато най-малко някой ще го очаква от нас. Не знам как ще стане, но аз обичам Левски и вярвам, че това ще се случи. Самият аз ще се чувствам доста по-спокойно, ако трябва да играем с някои от тези тимове, а не с Ворскла (Полтава) или Нордзееланд например.
 

ГОНЗО

Още не беше приключил първия официален мач за сезона, а вече се чуха призиви да се уволнява Гонзо. След мача също. Както се направи с Вили Вуцов, както се направи с Кокала, както в известен смисъл и с Ясен Петров.

“Оставка, този е некадърник, да идва следващия!”. Това изречение в известна степен олицетворява една от най-странните, безумни и отблъскващи черти на българския футболен запалянко. Прилагаме го успешно и срещу треньори и срещу нови футболисти. Като народ, който най-много разбира от футбол, от политика и от всички светски теми, а освен това най-добре пие, бие и чука, то за мнозинството от нас не са необходими повече от 30 минути в първия официален мач, за да сме крайни и категорични в мнението си. Първият мач трябва да се спечели с 5:0, следващия с 6:0, после може да пожалим някой само с 4:0. Ако това не се случи, то треньорът е некадърник и трябва да си ходи. В дебютния си мач за отбора всеки футболист трябва да вкара гол, после по два-три в следващите, а освен това да даде и десет асистенции в първите си пет мача. Иначе “не става, за какво сме го взели, само заплата ще взема. Да си ходи и да вземем по-добър.”

Въобще ние нямаме вяра и доверие на нищо и на никой. Постоянно сме недоволни и искаме все повече и повече. Може един треньор да е спечелил 15 поредни мача, а един футболист да е вкарал 10 гола в 5 мача. За нас това е нормално и не е нищо чак толкова особено. Но реално ние дори не се радваме с пълна сила на такива неща. Макар да не си даваме сметка, то всъщност ние много по-усърдно чакаме да дойде серия от 3-4 мача без победа за треньора или без гол и по-слаба игра на футболиста, за да го оплюем, да го обявим за некадърник и да кажем “Този не става, да се маха, да идва следващият”.

С Гонзо ситуацията е същата. Още след назначаването му за треньор се изказаха хиляди причини, поради които той ще се провали. И изиграването на първия официален мач вече е повод да се заключи с почти абсолютна сигурност, че “Гонзо е куха лейка и трябва да си ходи.” Имам чувството, че голяма част от привържениците на отбора дори са се примирили с неговия провал и са го приели за даденост още преди да е започнал сезонът. Дори нещо повече, те чакат отбора да претърпи първия по-сериозен крах, за да кажат “Казах ли ви аз, че Гонзо е некадърник и нищо не става от него, изобщо не трябваше да го назначават”.

Моето лично мнение е, че на този етап Гонзо е посредствен треньор. Няма нито опит, нито необходимото спокойствие, нито тактическата грамотност, за да претендира за нещо много повече от определенията “посредствен” и “недоказан”. Неговата философия за играта и като футболист не беше нещо кой знае колко комплицирано. Той просто постоянно махаше с ръце и подвикваше на съотборниците си (предимно вратар и защитници), да изсипят топката към него, където той с лакти и бутане да се пребори мъжки с врага и да набута гол (само с ляв крак и с глава). Правеше го добре, да не кажа отлично, особено за българските стандарти. Просто с него тази безумна тактика от 50-те години на миналия век даваше доста добри резултати. Предимно срещу ЦСКА и другите български тимове, но пък от време на време носеше успех и в Европа срещу отборите от по-скромен калибър и тези от “нашата черга”.

Тактическите виждания на Гонзо като треньор не мисля, че ще се различават драстично от този стил, особено пък в началото на кариерата му на “специалист”. Но в крайна сметка, поне откакто аз гледам мачове на Левски, ние винаги сме се придържали почти изцяло към този така наречен “секси футбол”, за който писах и по-горе. Имало е някои малко по-разнообразни полусезони или серии от мачове, но като цяло това си е нашият стил с много малки модификации и различни изпълнители. Аз дори си харесвам този стил и тактика, толкова години съм ги гледал, че вече съм си свикнал с тях. Когато се опитваме да правим нещо много по-различно и модерно, някак си не се кефя особено, защото чувствам, че не си играем “нашата си игра”. Ако искам да гледам модерен футбол, то ще си пусна по телевизията Барселона или Манчестър Юнайтед. Аз отивам на стадиона да си гледам нашия “секси футбол”, който освен всичко останало е и голямо наше скрито оръжие. По простата причина, че ние като отбор сме много странни за разузнаване от съперника. Тоест, толкова стереотипно и стандартно играем по принцип, че няма какво да ни се разузнава. И в един момент, когато вземем, че направим нещо различно и модерно (ние подло го правим, когато най-малко някой очаква), то наистина изненадваме тотално всеки съперник и му правим живота черен.

Но да се върна на Гонзо. Той и като човек има немалки кусури – голямо самочувствие, самонадеяност, нервност, нетърпение и какво ли още не. Поведението му и извън терена никога не се е славило като прекалено джентълменско и в рамките на общоприетите норми. Но в крайна сметка, тези неща си остават за него, основно той сам си търпи негативите от това.

Както виждате моето мнение за Гонзо също не е особено позитивно. Но това по никакъв начин не ми пречи да му вярвам и да го подкрепям безрезервно като треньор на Левски с цялото си сърце. В крайна сметка той не е нито много по-добър, нито много по-лош от всичките предишни треньори, които сме имали. По мое мнение има общо десетина треньори изобщо в световен мащаб, които с идването си начело на даден отбор могат да направят наистина съществена разлика. Ние тези нито можем да си ги позволим, нито те ще дойдат, нито ще им е лесно да се адаптират към нашата действителност, ако пък вземат да дойдат. И докато Гонзо е треньор на любимия ми отбор, аз не виждам причина да не го подкрепям изцяло. Желая му целия успех на света, защото от него в немалка степен зависи и успехът на тима, който обичам.

Пък Гонзо има и много положителни черти и предпочитам да вярвам, че те ще надделеят. Той може да е всичко друго, но поне е доказан мъжкар, показал е недвусмислено, че истински милее за отбора и ще даде всичко от себе си за него. Гонзо никога не би се скрил като мишка и да не поеме отговорност. Даже съм сигурен, че в много случаи ще поеме многократно повече отговорност и вина за евентуалните неуспехи, отколкото реално е необходимо и отколкото всички “специалисти” ще се опитват да му вменят.  Освен това Гонзо никога не се предава на терена и не спира да търси победата до последната секунда – безценно качество, което се надявам да внуши на футболистите.

Въз основа на всичко написано по-горе, аз очаквам под ръководството на Гонзо Левски да загуби или да не се представи добре в някои “по-маловажни” мачове. За сметка на това вярвам, че ще измъкнем с пот и кръв няколко изключително важни двубоя, в които в крайна сметка мъжеството и волята ще се окажат много по-важни от тактическата грамотност. До къде ще стигнем по този начин? Не знам и не мисля за това. Вярвам, че до титла и полуфинал за Лига Европа. Нямам никакво понятие как точно ще се случи, но нищо не ми пречи да го вярвам безрезервно.
 

БАТКОВ

Този човек не ми е особено симпатичен. Никак даже. Нямам никакво намерение да коментирам всичките му изцепки и гафове през годините – за тях е казано и написано повече от достатъчно, а и те сами говорят за себе си.

Ще се спра конкретно само на последното “геройство” на нашия “мустакат вожд”. Не мога да ви опиша какво изпитах, когато преди десетина дни прочетох следното заглавие из спортните медии: “Тодор Батков отстреля слон в Зимбабве”. Думите не ми достигат и сега, но все пак ще се опитам да пресъздам накратко емоциите ми, породени от тази новина.

В началото писах за нелепата смърт на привърженика на Спартак (Търнава). Но, ако смъртта на Томаш е в известен смисъл нелепа, то какво да кажем за кончината на слона от Зимбабве? Просто си представям цялата сцена. Стои си там някъде в Зимбабве кротък и добродушен слон, горд и достоен представител на най-големите сухоземни животни на Земята. Пасе си животинката в тотално спокойствие и хармония с природата, Вселената и световната фауна. Не пречи и не досажда нито на мравките в земята, нито на орлите в небесата. И в следващата секунда на сцената се появява една самодоволна човекоподобна карикатура, която без каквато и да е основателна причина решава нагло и безскрупулно да застреля слона, за да нахрани егоизма и комплексарщината на болния си комсомолски мозък. Не оправдавам изцяло животното, защото не го познавам лично и не знам какво може да е сторило, сигурно и то е имало своите малки или по-големи грехове. Но чак пък такова наказание... просто не е справедливо. R.I.P. Слон от Зимбабве - каква несправедлива участ да бъдеш отстрелян от плиткоумен палячо като агент Тара.

Този наглед незначителен случай е красноречив пример за цялата ценностна система и разбирания на хора като Батков, които за съжаление се срещат нерядко в България. Може с всичките си действия и изказвания през годините да си се доказал многократно като най-жалка форма на човешко съществуване, еволюирала интелектуално на нивото на зелените еуглени и чехълчетата, но отивайки в Зимбабве и убивайки беззащитен слон, то ти в собственото си налудничаво съзнание мигновено се издигаш на нивото на Бог. В обществото на австралопитеците и първобитните хора ценностите са били горе-долу на това ниво. За водач на племето и полубог е бил избиран точно този, който е успявал да пречука слон. Жалко, че при някои хора такива разбирания за света и живота като цяло все още се модерни и актуални.

Въпреки всичко, аз не мразя Батков. Думата “мразя” и като цяло чувството омраза вече тотално го изхвърлих от “арсенала” си. Достатъчно дълги години мразех и презирах хора и неща и в крайна сметка не навредих на никого, освен на себе си. Батков ми е просто безразличен и дори не си правя усилията да мисля за него, освен когато не се набута сам в полезрението ми с някой от поредните си бисери и гафове.

В крайна сметка все пак той наистина издържа отбора по някакъв начин. Пък и си давам сметка за реалностите в България. То да беше само Батков. Той не е много по-различен от всички останали президенти на футболни клубове в страната ни. Пък и вече му знаем номерата и сме му свикнали на глупостите. В сегашния момент ситуацията в България е такава, че на негово място няма как да дойде някой много по-свестен, а даже съм сигурен, че може да се появи и много по-голям смешник. Вярвам, че в един момент всеки ще си получи заслуженото дори и в България. Бъдещето ще покаже кой какво е заслужил. Не съм аз този, който има правомощия да раздава справедливост, било то съдебна или още по-малко общочовешка, така че няма какво да го мисля.

Аз не съм фен на Левски заради Батков, Гонзо или някой конкретен играч. Подкрепял съм и ще подкрепям отбора безрезервно и в добро и в лошо, всякакви съм ги виждал. Хората са преходни, Левски е вечен!

Хрумвали са ми и на мен крайните идеи да се предизвика масова административна чистка в отбора, включваща тотална криза, след което да се започне “на чисто” от аматьорския футбол. Планът не е никак разумен за българската действителност. Дори да се стигне до там, в крайна сметка от всички “разбирачи” ще се съберат 5000 души, които ще дадат средно по 10 лева и ще се стартира “на чисто” в буквалния смисъл на думата. И пак ще трябва да се намеси някой изпозлвач на синята идея и любовта на привържениците, който после кой знае какво ще иска. Просто в България повечето от нас са свикнали да вземат колкото могат, а след това евентуално да дадат. А то нищо в света изобщо не функционира на този принцип. Трябва да дадеш, за да вземеш, трябва да посееш, за да пожънеш.

Ще завърша темата Батков с това, че все пак този път съм малко изненадан и разочарован от него. Не разбирам защо вече не излиза пред медиите да разправя, че словаците ядат картофите с обелките, че са ни клиенти, че по традиция в Търнава само с появата си всяваме смут и паника и ще спечелим служебно поради техния страх. И най-вече да каже, че “Търнавският слон е по-малък брат на Зимбабвийския слон и без проблем ще го отстреляме”. Или, ако е в приятелски отношения с местните бивши тайни служби, то поне да излезе с лозунга “Зимбабвийският слон и Търнавският слон – хобот за хобот през вековете!”
 

ТРАНСФЕРНА ПОЛИТИКА

Трансферната политика на клуба също се отличава с характерни отличителни белези. След всеки сезон се обявява, че вече са набелязани конкретни футболисти за определени постове и се работи усилено по списъка. Със започването на подготовката става ясно, че такъв списък или никога не е имало, или той се е състоял от близо 40 имена на произволни хора от всякакви националности, възрастови групи и постове.

Не е голям проблем, че в началото на подготовката няма конкретна яснота кой е продаден, кой е преотстъпен, кой е освободен, кой ще става кмет, кой е на проби, кой е под наем, кой ще купуваме, кой ще е титуляр и кой евентуално още ще идва. Проблем е, че в края на подготовката тази неяснота още витае в пространството. Още по-голям проблем е, че когато започват официалните мачове, немалка част от тази неяснота все още е налице.

Като цяло моите наблюдения са, че все пак имаме един основен критерий за привличане на футболист - той да е евтин, или още по-добре без пари и със свободен трансфер. Възрастта, постът, бившият му отбор и това, че е пияница, че е бил контузен, или че не е играл повече от една година, не е от особено значение. В крайна сметка и без това обикновено става въпрос за футболист, който никога никой не е чувал, така че може да го пуснем на какъвто и да е пост. Пък и останалите никога не е късно да бъдат преквалифицирани някъде по терена. Не винаги обаче се получава. Доколкото си спомням преди две години се оказахме изведнъж с 6 централни защитници, няколко офанзивни полузащитници, но за сметка на това само с по един дефанзивен халф и нападател (и то не кои да е, ами Сърмов и Жоро Метъла). На следващата година обаче компенсирахме тези слабости, но пък “разтоварихме” прекомерно в някои линии и в един момент останахме само с един централен защитник и доста несигурен вратарски пост. Добре, че Грийн се оказа “поливалентен” и се сетихме по някое време да вземем добър вратар.

Странното е, че с този си един критерий успяваме периодически да сглобим приличен състав. Вярвам, че и тази година ще се случи нещо подобно, пък и все пак дадохме някакви пари за трансфери. Преди шест години Томашич, Бардон, Станислав Ангелов и Домовчийски бяха точно толкова известни и перспективни, колкото сега са Рисп, Арс, Райков и Калво. Просто обаче те тогава паснаха на нашия “секси” футбол. Вярвам, че нещо подобно ще се случи и сега и тези играчи с “впечатляващи” визитки ще ни донесат много радостни мигове през този сезон.
 

ТРЕНИРОВКИ

Тук няма какво толкова да се напише. Аз от години следя отбора и ми прави сериозно впечатление постоянството и последователността на нашите тренировки. И от откритите занимания, на които съм бил, и от репортажите, които постоянно се излъчват по спортните новини, става ясно, че ние години наред тренираме почти само и единствено “в квадрат”. Разбира се, преди това разгряваме, потичвайки небрежно около тъч-линията. От време на време се чува за двустранна игра, в която головете обикновено вкарват треньорите, помощник треньорите, третият вратар и масажистът. По време на подготовката най-сериозно наблягаме на джитбол и биене на дузпи от и срещу треньора.

Предполагам тази ни последователност в тренировъчния процес се дължи на секретна информация от ФИФА, отпреди 35 години, че през 2015 година ще се проведе световно клубно първенство по “квадрат” и “джитбол”, където ние без проблем ще отвеем всякаква конкуренция. Пък и предполагам на чужденците, които идват в отбора, им е много интересно да си припомнят игри от детството, които са играли с първия си тим до 8-годишна възраст.

ЛИНК КЪМ 2-РА ЧАСТ:
lachenti.blog.bg/lichni-dnevnici/2011/07/31/da-obichash-igrata-i-da-si-shtastliv-chast-2.793724